Снимка Борис Войнарович
Павел Васев
МАРИАНА ЦВЕТКОВА | 10.07.2012
– Г-н Васев, тази година бе много успешна за Народния театър, вие обрахте аскеерите.
– За мен наградите на принципа на някаква състезателност и конкуренция нямат никаква стойност и значение. Знам обаче, че за артистите това е важно и им се радвам и ги поздравявам. За развитието на нито един театър те нямат особено значение. Може ли да се сетите например кой е награденият спектакъл на 8-ия преглед на българската драма и театър или е взел „Аскеер” през 2003 г.?
– Може би наградите вкарват повече публика?
– Не, нито вкарват повече публика, нито по някакъв начин оказват влияние върху развитието на театъра. Наградите са формулата, която артистите са намерили, за да се подкрепят, защото тях ги мачкат и бият отвсякъде. Аз уважавам тази тяхна взаимна подкрепа, радвам се на всичко, което им се случва, но за развитието на театъра не са от значение. От значение са идеите на драматурзи, режисьори и артисти как да се прави по-добър театър. Те не се генерират от награди, фестивали и състезания, а от други неписани закони. Затова не мога да преценя дали бе успешен изминалият сезон за Народния театър, защото съм вътре и няма как да се отстраня. Мога да кажа само, че публиката на Народния театър се увеличава. Че колегите невероятно си обичат работата и ние постоянно репетираме. Страстта на тези хора да правят театър е изключително важна. Това е вид болест. Страшно се радвам на това, което правят колегите от „Малкия сезон” в „Сфумато”, на фестивала в Разлог и Банско, в Тополовград, след това на фестивалите в Балчик, Пловдив и пр.
– Кои са новите заглавия през предстоящия сезон?
– Явор Гърдев в момента репетира „Хамлет”, предстои Теди Москов окончателно да даде своята заявка, която в момента се нарича на „Армията на Бранко Леоне” по филма на режисьора Марио Моничели, който той много иска да прави. Занимаваме се с възможността да се драматизира „Случаят Джем” на Вера Мутафчиева на голяма сцена. На камерна сцена има два проекта в стадии на преподготовка. Единият е „Духът на поета” от Стефан Цанев с режисьор Маргарита Младенова, вторият – „Терапевтът” от младите Елена Алексиева и режисьора Крис Шарков. На сцена „4-ти етаж” имаме два проекта в стадий, в който очакваме драматургичният текст да бъде готов с последни корекции – „Две” от Таня Шахова с режисьор Стилян Петров. Другият е „Очите на другите” от Иван Димитров, текстът, който бе предложен от Марий Росен. В същото време вървят разговори на заключителен етап с Нина Боянова за „Молой” по Бекет. И с Димитър Димитров и Йордан Славейков – може би за „Бурунданга“ от Жорди Галсеран.
На „Сцена и сълза и смях” има два проекта в напреднала фаза – „В съседната стая” от Сара Рул, постановка на Валентин Танев. Другият също е на актьор – това е Михаил Петров – с „Обир” от Джо Ортън. Може би в най-скоро време проф. Снежина Танковска ще започне работа върху „Брак по италиански” от Едуардо де Филипо.
– Топрежисьорът Александър Морфов подготвя ли нещо ново?
– Да, започва репетиции в началото на ноември и през януари-февруари ще излезе премиерата. Той винаги има няколко заглавия, върху които му хрумват идеи, не бих могъл да посоча какъв ще бъде неговият избор.
– Вие винаги се стараете да привлечете и чужди режисьори, сега ще успеете ли?
– Винаги се стараем, но разговорите са много трудни. Искаме те да бъдат наистина от висока класа като Юрий Бутусов, който на следващия ден след премиерата на „Лов на диви патици” у нас, получи най-високата награда в Русия за театрално изкуство – „Златна маска”, за неговата режисура на „Чайка” в московския театър „Сатирикон”. Програмите на режисьори от подобен ранг са разписани много напред. Водим разговори с много от тях като Емунтас Някрошюс, Римас Туминас – главен художествен ръководител на театър „Вахтангов” в Москва, с грузинеца Робърт Стуруа, с Андрей Шербан от Румъния, който предпочита да работи в Чикаго. Гледахме неговия „Вуйчо Ваньо” в Румъния – изключителна постановка, има и други имена.
– Кои са промените в актьорския състав?
– Захари Бахаров иска да учи в Англия и аз поддържам това негово желание. Говорим с него през 6-те месеца, когато ще учи, да се връща да играе в своите спектакли, за да ги запазим. Защото, който и да участва на негово място, това със сигурност ще смени облика и внушението на спектакъла. Затова ние предпочитаме другия, по-скъп вариант – той да пътува, отколкото да правим друго.
– Казвате, че театърът е пълен. Това признак ли е, че културата се възражда?
– Считам, че телевизията много силно тласка хората към концертните зали, театралните сцени, изложбените пространства. Върши прекрасна работа, защото в телевизията в момента всичко е предвидимо. Зрителят вече има достъп до всякакви програми – американски, сръбски, латиноамерикански, турски, английски, мексикански, италиански. Това е една и съща дъвка. За да намери други начини и посока, по която да реши своите духовни потребности, човек със сложен интелектуален багаж, със сложно мислене отива на изложби, кино, театър.
– Достатъчно ли се прави в това отношение? Кой трябва да поддържа духа?
– Политическата класа в България е основният виновник за сриване на духовността и на процесите, които поддържат държавата като нация и като държавност. И това го направиха всички политици взети заедно – не една партия, министър или правителство, а всички взети заедно. Те натикаха в ъгъла образованието и културата. И ще патят от това. Държавата България ще може да започне икономически прогрес само тогава, когато започне с всичка сила да развива образованието и културата, които са върхът на пирамидата.
Защото желанието на хората за самообразование – това е заниманието с култура. Културата е най-висшият етап в образованието, където ти сам полагаш усилие, където ти сам имаш нужда. Това не е задължение, никой не те тласка към това, от това не се получават пагони, от това не ти се увеличава заплатата. Това е твоят личен мотив, личното ти желание да мислиш по-сложно, да живееш по-сложно и пълноценно.