от Йордан Славейков
„Аз се страхувам от Вирджиния Улф“ е последната реплика от едноименната пиеса, произнесена от Марта, брилянтно изиграна от Джилиан Андерсън (награда “Evening Standard Theatre Award” 2014 г. за ролята на Бланш Дюбоа в „Трамвай Желание“ от Тенеси Уилямс) в лондонската премиера на пиесата, която се играе в най-новия театър в града “Sohoplace”.
Иронично спрямо признанието ѝ на самия финал, именно Марта в началото на спектакъла запява рефрена “Who’s afraid of Wirginia Woolf”, когато съпругът ѝ Джордж негодува от признанието ѝ, че е поканила двойка на практика непознати на парти в дома им някъде в Нова Англия, САЩ. Часът е два след полунощ. Джордж е университетски професор, Марта е съпругата му, а двамата тъкмо се прибират от годишното парти, давано от баща ѝ – президент и собственик на университета, в който Джордж работи. Марта тананика този рефрен, иронизирайки Джордж за умората му, за нежеланието му партито да продължи, за това, че вече е навлязъл в средната възраст, че започва да се превръща в домошар, за всичко. Джордж налива питиета за жена си и за себе си, на вратата се звъни. Младата двойка влиза. Играта може да започне. Игра с жестоки правила и още по-жестоки наказания, ако някой от играещите сгафи. Ник и Хъни, разбира се, не подозират нито за играта, нито за правилата ѝ.
Легендата говори, че графит, който гласи „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, е бил изписан на стена в тоалетната на бар в Гринич Вилидж в Ню Йорк. Този графит бързо става толкова популярен, че драматургът Едуард Олби, който вече имал една успешна своя пиеса на Off-Broadway, „Случка в зоопарка“, решил да промени името на пиесата си за голяма сцена, която тъкмо бил завършил. Пиесата била от три действия. Първото носело името „Забавление и игри“, второто- „Валпургиева нощ“, а третото „Екзорсизъм“. Именно така и се казвала пиесата. Олби решил да смени името с графита от стената на тоалетната.
Останалото, както се казва, е история.
Годината на написването на пиесата е 1962, следвоенна Америка процъфтява, „американската мечта“ е във възход, строят се, откриват се и се облагородяват множество университети, които привличат стотици хиляди млади студенти и преподаватели, на мода е, така да се каже, висшето образование. Корейската война е приключила, Виетнамската е само новинарски шум, доколкото пикът на мобилизация и изпращане на войници във Виетнам все още предстои. Тогава? Тогава от какво толкова се страхува тази жена Вирджиния Улф? (И само и непременно жените ли има от какво да се страхуват?)
Оказва се, че има от какво да се страхуваме всички.
Режисьорката Марин Елиът и сценографката Мириам Бътър се възползват по възможно най-добрия начин от спецификата на новия театър. Той е първият специално построен, а не ремонтиран или пригаждан театър на Уест Енд от половин век насам.
Сцената е кръгла. Амфитеатрално разположените столове на партера и балкона завършват алюзията. Шекспировото прозрение от „Както ви се харесва“, че: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея- влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли“, е валидно, само че е надградено до това театралната сцена да е в същността си арена за гладиаторски битки, актьорите да са гладиаторите, публиката е вечно гладната за зрелища (не)патрицианска тълпа. Сцената, както казах, е кръгла. В гостната на Марта и Джордж няма стени, актьорите са постоянно изложени на показ, постоянно беззащитни и уязвими, не съществуват трите стени, които да ги пазят, зад които да могат да се скрият, ако нещо лошо или непредвидено се случи. (И нещо наистина се случи, когато гледах с приятели съвсем скоро. Един дребен технически гаф остави актьора, който играе Джордж – Били Крудъп (популярен от филма „Голяма риба“ и сериала „Сутрешното шоу“) – сам на сцената, докато „капакът“ на арената, на който се изписват имената на действията, отказваше да се вдигне за минута-две, а под него се опитваше да пропълзи една сценична мениджърка, с която той дори успя да се пошегува). Та, сцената, няма сцени, а частта, в която е разположен реалистичният декор – масичка на колела, заредена с бутилки алкохол, чаши и лед, две кресла, нощна лампа, маса с грамофон и библиотека с книги, бавно, много бавно се върти. В началото се чудех защо, после разбрах. Не само за да може декорът да бъде видян от всички зрители под всякакъв ъгъл, а и защото в продължение на три часа „гладиаторите“ Марта, Джордж, Ник и Хъни пият, и то много, а и идват вече пили на парти, та им се вие свят и не само се струва, че мебелите около тях се въртят в кръг. Много сполучлив ход.
Ник и Хъни – млад университетски преподавател и съпругата му, изиграни отлично от Джош Дилан и Фийби Хорн, приемат поканата на Марта за парти след партито, защото не могат да се позволяват да откажат, защото така работи йерархията. Знаят, че Марта е дъщеря на основателя и президент на университета, знаят и че именно такъв вид неформално общуване може да им помогне по-лесно да се впишат в новия им социален кръг. Няма как да знаят нищо от предисторията на Марта и Джордж. Не знаят, че Марта ненавижда баща си, защото е образована и красива жена, далеч не стара, но според тогавашните обичаи в САЩ не е прието да работи, камо ли да е самостоятелна, неомъжена или пък разведена. Прието е само да е омъжена. И баща ѝ настоява тя да се омъжи за младата надежда на факултета по исторически науки. И тя се омъжва за Джордж, той е лесен за харесване, красив, умен, духовит, Марта дори го обича. Но Джордж се проваля. У него няма желание за изкачване нагоре по йерархическата стълба. Научният му труд му отнема десетилетие за написването. Бащата на Марта е крайно разочарован, не може да прехвърли университета в ръцете на Джордж, той дори не е декан. За прехвърляне на управлението на Марта никой даже и не си помисля. Марта, все пак, е жена и е съпруга на мъжа си, това е нейният социален статус. И тя се оказва в капан. Не може да се разведе, това е немислимо, а и да може, не може да избяга, тя дори няма дебитна карта или банкова сметка на свое име. Това става реалност в САЩ чак през 1974 година. И, хваната в капана на брачния живот с неуспял и кариерно инертен мъж, Марта бързо намразва Джордж, и също толкова бързо той намразва нея, защото тя е постоянният свидетел на провала му. И двамата започват да измислят и да играят сложни философски, екзистенциални и сексуални игри на ума. Марта и Джордж на Джилиан Андерсън и Били Крудъп са неподправено сексуални. Такова решение виждам за първи път от няколкото постановки на пиесата, които съм гледал. Марта е красива, стилна, чувствена и прелъстителна жена, на моменти флиртуваща и с мъжа си, и с госта Ник. Всичко това е част от нейната игра. Играта на Джордж е незабелязано да оркестрира събитията в дома им.
Двамата играят с огромно удоволствие. Особено когато имат публика. Игрите им нямат ограничения или някакви специални правила. Играят се до край, докато единият не се признае за победен и не се откаже. Всъщност, има само едно-единствено правило. Марта никога и пред никого да не споменава за сина им. Само че в тази съдбовна нощ Хъни пита, а Марта, под влиянието на алкохола, започва играта за въображаемия си син. И адът се стоварва върху главата ѝ, но и върху главите на косвените жертви Ник и Хъни.
Марта, разбира се, няма дете, никога не е имала, за раждането и живота, за предстоящия му рожден ден има специално измислена игра, но тя е само между нея и Джордж. И Марта, и Джордж използват Ник. Марта прави опит да го прелъсти, само че опитът се проваля, Ник е много пиян. А Джордж измъква от него истината, че Хъни е загубила дете, но бременността ѝ е била причина за сватбата им. Върху двете жени тегнат социалните очаквания в тази посока.
Наивната на вид Хъни, която също е само съпруга на мъжа си, само че богата, първа разбира или усеща, че нищо в този дом не е такова, каквото изглежда, затова бързо се напива и прекарва голяма част от представлението на пода в банята. Когато се появява Джордж, ѝ преразказва казаното от мъжа ѝ. И не спира дотук. Виждайки как жена му се натиска с госта, той я принуждава да говори за сина им и за да спечели играта, го убива. Марта е нарушила правилото и трябва да бъде наказана. Буквално минути преди да си тръгнат, унизени от семейните тайни, които сами са позволили да бъдат узнати, Ник проумява за какво са били поканени, за игрите, които Марта и Джордж играят, но е късно. Бракът му виси на косъм.
„Аз се страхувам от Вирджиния Улф“ не толкова, защото ме е страх от въпросите, които обществото ни си задава почти в края на 2026 година, страх ме е от отговорите на тези въпроси.
Снимки: Йордан Славейков