Навремето поколението млади режисьори, които сега правят все по-уверени стъпки в театъра, беше възпитавано с физкултурния девиз “Бързи, смели сръчни”. Иронично погледнато, явно е имало защо, след като го осъществяват с вдъхновен размах на сцената 22 години след промените. Но е факт, че някои от имената в новата смяна постановчици дори не си спомнят състезателния дух на физкултурните олимпиади, където се каляваха бъдещите комсомолци на нацията, нито пък имат някакви спомени от пионерски дружини и чавдарски връзки – и слава Богу. Защото погледът им върху пиесите, писани в онзи мракобеснически период е по-чист и по-здравословен от билките на лечителя Петър Димков. Доказват го нови спектакли като “Животът, макар и кратък” от Станислав Стратиев под режисурата на младата Василена Радева и “Коварство и любов” от Шилер, постановка на младия Стайко Мурджев. Сигурно защото са от поколението на 80-те и тяхната музика не е била “Бийтълс” или “Куин” – слушали са парчета с далеч по-хард звучене, съзвучно на мисленето им. Стайко Мурджев откри ударно сезона в театър “София”, превръщайки романтична драма като “Коварство и любов” на Шилер в яростна политическа пиеса, в коятовластта е обрисувана през зловещия шифър на фашизма.
Така класическата костюмна пиеса на немския поет и драматург Фридрих Шилер изненадващо лесно сетрансформира в бойно оръжие от последно поколение. Пудрите, перуките и кринолините рязко са сменени от резките жестове, кафявата униформа, тежките черни ботуши и изопнатото лице на националсоциализма. Героите, които по автор са меко нюансирани и задълбочени, тук са деформирани, стихийни и разрушителни като банда побеснели хитлеристи. Сякаш надушили прясна кръв и нахъсени от помитащата енергия на властта, актьорите в този спектакъл играят като навита пружина, която всеки момент ще се скъса – трудно се забравят озъбените образи на Росен Белов (злодея Вурм), Ириней Константинов (жестокия президент Фон Валтер), Калин Врачански (красивият му син) и Анастасия Лютова (интригантката лейди Милфорд). Без тяхната всеотдайност и пълно доверие в таланта на младия режисьор посланието на “Коварство и любов” щеше да бъде с голямо ударение върху втората дума, вместо върху първата. Разбира се, всяко съвпадение с познати събития и лица е “случайно”. Не е случайно само бързото развитие на режисьора, който беше забелязан с мощния му дебют “Пухеният” от Мартин Макдона, дебютния му спектакъл в НАТФИЗ “Кр. Сарафов”. И там насилието зад маската на невинност беше главно действащо лице.
Облъчени от насилието в ежедневието поколението на 20-годишните режисьори продължава да изследва с умението на естествоизпитатели генезиса и природата на злото. Общото между Стайко Мурджев и Василена Радева не е само генерацията, но и фактът, че и двамата са ученици на режисьора Пламен Марков. Новият спектакъл на Василена е най-силната част от програма “Станислав Стратиев” в Сатиричния театър, въпреки че (или пък точно защото) режисьорката не е съвременник на епохата, в която са писани абсурдистките пиеси на Стратиев. Афинитетът на Василена Радева към документалния театър стана известен с провокативния й експеримент “Нордост” в Младежкия театър. Колкото и да е странно, има нещо общо между “Нордост” и “Животът, макар и кратък” – това е демагогията и манипулацията, ръсеща се като отровна плесен върху големи общества от шепа фанатизирани личности, търсещи лична изгода.
На фона на лунния пейзаж от кратери на недовършени блокове в краен софийски квартал, подобно на сюрреалистичния съветски филм “Кин-дза-дза” на Данелия, чието действие се развива на друга планета, странните герои и ситуации стоят напълно естествено.
Внезапно Мъжа и Жената, изиграни от Кирил Бояджиев и Йорданка Стефанова, се оказват любопитни извънземни, играещи си с човешката безпомощност. Ироничният стратиевски хумор е уловен съвършено точно от младата режисьорка, прецизирала уменията си в международен уъркшоп по документален театър в Берлин. “Докато репетирахме, ние мислехме за Живота като за бунт срещу собствената ни апатия и склонност към комформизъм. За Живота, който макар и кратък, иска да бъде запомнящ се живот”, твърди тя.Сякаш допълнителните й театрални занимания с обитателите на един дом за деца в риск край Пазарджик спомагат за умението да се улови точният код на абсурда и да се развие силната й чувствителност към всяка форма на фалш и несправедливост.
Съвсем друг случай е поколението на 30-годишните в българския театър. Този сезон имената, които е важно да запомним, се броят на пръстите на едната ръка: Крис Шарков, Йордан Славейков, Димитър Димитров, Ида Даниел.
Последните двама са ученици на корифея Леон Даниел. Крис Шарков има подчертан интерес към немскоезичните автори, доказан с чудесни експерименти като “Г-н Колперт” в театър “София” и с новия му постмодерен спектакъл “Посещение при бащата” от Роланд Шимелпфениг, в Сфумато.
Тук едиповият комплекс е разгърнат в множество абсурдни епизоди, препратки към Ибсен, Тургенев, Чехов и Хайнер Мюлер, който е автор на сюблимния въпрос “Кой би могъл да спре този световен часовник: вечността с нейната неспадаща ерекция?”
Темата за сексуалността пулсира във всеки опит на Крис Шарков да поднесе постмодерно, но и с лесно достъпен код опасенията си за напрежението между половете, на което се крепи светът.
Съвсем друг случай е режисурата на Ида Даниел на спектакъла “В Тоскана” от Сержи Белбел в Народния театър, който въпреки неравностите му, ще запомним със силното присъствие на Цветан Алексиев и съноподобните състояния, през които минава, търсейки себе си, нещастният му герой. Игровият елемент в спектаклите на Ида, особено в “Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка”, е нейният най-силен коз.
Най-интересният и рядък пример за добър тандем от поколението на режисьорите в Христовата възраст са Йордан Славейков и Димитър Димитров. Интересно е, че Йордан е ученик на Крикор Азарян, а Димитър е от малкото преки ученици на Леон Даниел – разбираемо е, че още при запознанството им преди 2 години те се хвърлят в яростни спорове, но скоро разбират, че имат потенциал да направят нещо заедно.
Оттогава са неразделни. Имат няколко съвместни пиеси, но засега само една от тях е стигала до сцена. Това е експериментът им “Паякът”, в който главни герои са двама залепени в общо тяло близнаци мъж и жена, изиграни блестящо от актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова. Неотдавна актрисата получи голяма награда на международен фестивал в Санкт Петербург, а тандемът Славейков-Димитров си тръгна от Русия със заслужено отличие за най-добър театрален експеримент.
Спектакълът им се играе в Сфумато като независима продукция и това го отличава рязко от всички експерименти, изброени досега, защото те са реализирани като репертоарни заглавия в държавни театри.
Въпреки че театрите са принудени да оцеляват в спартанските условия на задълбочаваща се криза, режисьорската криза у нас, за която често се говореше допреди десетина години, като че ли постепенно се преодолява.
Основният патос на историците на театъра беше в простия, но естествен факт, че режисьорите Явор Гърдев, Галин Стоев и други от тяхната генерация отдавна вече не са лицето на младата българска режисура.
Въпреки че и двамата отдавна се ориентираха към чуждестранни сцени – както знаем, Гърдев често поставя в Русия, а Галин Стоев във Франция. По същия начин Крис Шарков и Василена Радева със сигурност биха намерила своето място в Германия, Йордан Славейков и Димитър Димитров – в Русия, Стайко Мурджев – някъде другаде, и т.н. Разбира се, бялото поле от цяла декада, че и повече, не може да бъде запълнено с друго, освен с крехки опити да се прескочи бездната, но трябва да сме поне малко щастливи, че младите български режисьори с потенциал не избраха да се реализират в чужбина, а останаха тук. Засега.
ПАТРИЦИЯ НИКОЛОВА
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1236724