„На Зелма и Стефан със знанието, с увереността, че любовта побеждава“ написа Йордан Славейков в посвещението си към нас на книгата си с разкази „Празнично семейство“ на 2 юли 2022. Не сложи дата. Не знам защо, видях по-късно, може би случайност.
В книжарница „Хеликон“ на бул. „Витоша“ беше третото представяне на книгата след премиерите ѝ в столичния великолепен клуб The Steps, втората – по време на „Пловдив чете“. Беше много вълнуваща тази среща с Йордан Славейков сред книгите, в неголямото пространство за публика, но вероятно тази атмосфера създаде усещане за приятелство, за интимност. Може би и, защото мнозинството от присъстващите вече бяха прочели разказите, както и аз и като че ли на срещата бяха, макар и невидими героите на Дани, както го наричат приятелите. Това усещане създаде и самият той, когато по покана на автора корицата прекрасният художник Кирил Златков, прочете един от разказите си „Ти спиш“. Най-личният му, както сподели, а с присъщата си самоирония се „извини“ за скороговорката си…Но почти със сигурност никой актьор не би могъл така дълбоко истински да възпроизведе текста, както го направи авторът. Разказа, че още в ученическите си години обичал да чете на другите, особено Стивън Кинг, дори понякога си измислял финала…Едни такива „смешни“ работи споделяше Йордан Славейков, но всъщност всичко в тази вечер беше истинско, проникновено, дълбоко, както самите му разкази. Той е посветил книгата на Марин Бодаков, който толкова ни липсва с присъствието си, с таланта си, добротата си…
„Тази книга никога нямаше да бъде започната без тихата и деликатна подкрепа на непрежалимия ми приятел Марин Бодаков. Посвещавам я на паметта му.
Тази книга никога нямаше да бъде завършена без тихата и деликатна подкрепа на Зорница Христова. Благодаря ѝ от все сърце.“ Са думите написани от Йордан Славейков в книгата.
А в интервю по повод „Празнично семейство“ споделя: „Марин, светла да е паметта му, притежаваше необикновената дарба да среща хора с други хора. Нашето приятелство е ценно за мен по много причини, но най-вече защото той успя да ме срещне с мен самия. С мен като с писател. Той ме окуражи да продължа с ръкописа на “Последна стъпка” /първия му роман – б.р./. Той прочете само два или три от разказите и ми каза да не спирам да пиша. Марин ме срещна и със съпругата си Зорница, която се съгласи да редактира разказите, които написах след смъртта му. Безкрайно съм ѝ благодарен, че в толкова труден за нея и семейството ѝ момент не отхвърли молбата ми.“
Марин Бодаков, снимка: Стефан Джамбазов
И в книжарница „Хеликон“, както и на другите представяния на книгата Зорница Христова беше до Дани, този път заедно с Людмила Еленкова, редактор в Лира.бг. В разговор с нея за изданието Йордан Славейков споделя за сътрудничеството си с Кирил Златков и за неговата идея за великолепната корица с разпръснатите къшеи хляб и в средата – ябълка. „Кирил Златков е художник и на корицата на първата ми книга – романа “Последна стъпка”. Той познава начина ми на писане. Полага усилия да разбере и да разшифрова написаното. След това превежда смислите, които улавя на своя собствен език – визуалния. Като всеки истински талантлив човек той е тих, деликатен и ненатрапчив. С него аз работя лесно. Той разбира отлично, че корицата не бива да дублира, да преразказва, да обяснява случващото се. С разказите вътре биха се заситили читатели, на които не им е по вкуса захаросаната, сресана, сълзлива, умилителна и умиляваща любов. А такива, които са гладни за трудно смилаема, понякога груба, несресана, мърлява, плашеща, драматична, любов. Такава любов, която минава границите на възможното, на допустимото.“
Кирил Златков, снимка: Стефан Марков
Бих добавила от себе си като читател – тази любов, която прекрачва границите на смъртта с още по-неистова сила. Самите разкази на Йордан Славейков са неистови до невъзможност да ги поемеш, разбиват сърцето ти или по-точно доразбиват го. Прекрасна книга, която извън забележителните си литературни качества те приканва отново да срещнеш себе си и да разбереш, че е илюзия представата ти, че си наясно с егото си. След всеки разказ ме болеше, но заедно с това изпитвах не по-малко болезнено щастие, колкото това да звучи нелепо, дори налудничаво. Трудно ми е да откроя разказа, който най-силно влезе в душата ми. И все пак – „Коледа в минало време“ ( независимо, че може да се гледа на него като част от триптих заедно с другите две коледи по обратен ред в книгата – в бъдеще и в сегашно време), „Писател“, „Език“…Как познавам и никога няма да забравя тази последна прегръдка преди смъртта, като че ли всички страстни прегръдки са вървели към нея, за да се уверя, както ни написа Дани, че любовта побеждава…
Боя се, че бушуващата в мен емоция след прочетените и преживени разкази на Дани и съдбите на хората в тях не ми дават покой, за да напиша смислен текст. Затова си позволявам и цитати, за да се разбере, да се проумее литературното богатство на „Празнично семейство“. Със съгласието на Зорница Христова публикувам тук предговора ѝ към книгата, който е забележителен.
Йордан Славейков и Зорница Христова, снимка: личен архив
Потос: любов към близкия, който е далеч.Любовта-копнеж е желанието без обекта на желанието, копнежът в изгнание – да желаеш този, който го няма.
Когато преди шест години прочетох тези редове на Антоан Асенов, представата ми за любовния копнеж не включваше смъртта. Включваше само онази безкрайна, томителна нишка, дълга като пътуването на Одисей към Итака. Днес знам, че пътуването продължава дори когато Итака е погълната от водите.
Тези разкази на Йордан Славейков са изпълнени с друга форма на любовен копнеж – копнежа на живия по мъртвия, копнеж, който не може да бъде осъществен и затова може да продължи до безкрай. Тяхната обща тема е сблъсъкът със смъртта в състояние на силна любов. Или не сблъсъкът, а онова състояние на живия, в което той започва да опознава новозародилия се копнеж по завинаги недостъпния друг, да се опитва да го овладее или напълно да изпуска контрола върху него.
Това състояние е динамично, сурово, на ръба на разума, на ръба на психозата; копнеещият ту се настървява срещу отсъстващия (“Обяд”) ту търси края на собствения си живот като единствено възможен хепи енд (“Лош човек”), ту отрича смъртта и уверено продължава връзката, продължава разговора, чува или сам си подава репликите на другата страна (“Любовен холокост”).
Читателят има избор – може да чете разказите като пример за магическо мислене (онази мисловна нагласа, в която желаното става възможно, описана точно в контекста на смъртта на любим човек от Джоун Дидиън) или като образци на магическия реализъм, в който писателят или поне разказвачът негласно застават на страната на своя герой и му казват, че не полудява.
Само един разказ, “Емилия”, прекрачва категорично в този жанр и допуска чудото като елемент от самата фабула, чудото в целия си древен, раздиращ небесата размах. Само там, всъщност, има свидетели. В останалите клаустрофобичната черупка на времето и мястото отказва да поддаде – това е един сив, панелен северозапад, безпощадно скициран от натура – панелки, кални пътища, насилие на общо основание – към роми, към психично болни, – и въобще нетърпимост, убогост, недостиг на кислород. Включително буквална – едни от най-поразителните епизоди в разказите се случват в болница: липсващото огледало в “Език” и липсващото присъствие на любимия (недопуснат, защото връзката е недопустима в малкия град), садистичната санитарка в отделението за психично болни, оставена да безчинства на воля, стига да няма следи. Закритата, но все още функционираща до изборите болница (“Разкажи ми приказка”).
Йордан Славейков, снимка: личен архив
Тези епизоди са страховити, защото самото лечение се оказва язва. Диагностицирана е в една конкретна област, защото Йордан Славейков държи реалността да не бъде подправяна – на няколко пъти го питах за конкретни изрази, конкретни ситуации, които ми се струваха специфични. И всеки път отговорът беше: нека остане, защото наистина е така. Това се случва еди-къде си. Хората наистина използват тези думи. Но въпреки конкретиката всеки от нас може да разпознае ситуациите (или нещо от този порядък) в личния си опит. Това не е Северозападът на черказците. Само действителността.
И тази суровост на описаната от натура действителност е контекстът на онзи томителен копнеж, за който стана въпрос в началото. Копнежът за връзка от двете страни на смъртта. Всъщност три от разказите се късат, сякаш, от тази картина: “Коледа в сегашно време” и “Коледа в минало време” и “Език”. В тях героите са още живи. Но смъртта предстои и те го знаят – и в трите те с все сили се стремят към свързаност, към заздравяване на нишката с важен за тях човек. Стремежът им е огледален на отчаяната нужда от свързаност на скърбящия. И някак го допълва, внушава, че може би и в отвъдното някой копнее по нас.
Вероятно подобно магическо мислене е смешно. Йордан Славейков напълно съзнава тази възможност; личи си по начина, по който е измислил влюбчивата, вечно търсеща знаци героиня в “Празнично семейство”. Показва безмилостно как изглежда това отстрани: залюханата библиотекарка с патетичното й очакване на голямата любов не е персонаж, с който читателят би се идентифицирал току-така. И все пак разказът се оказва неочаквано милостив към нея – алтернативата, казва ни той, прагматичното отношение към загубата, е абсолютно нечовешка. Привидното “празнично семейство” е аналог на болницата, която де факто е закрита, макар все още да функционира за пред хората. Разяжда духа, който е призвано да лекува. А патетичната, наивна библиотекарка продължава да обича. Кое е тогава празничното семейство?
За автограф в книжарница “Хеликон”, снимка: личен архив
Поглеждам към празничното семейство на думите. Някои разкази издават стилистичната си направа по-лесно от други. “Ти спиш” и “Обяд” стъписват с необичайния избор на второ лице, единствено число; погледнете домашната си библиотека и ще видите колко рядко прозата е в “ти”-форма за сметка на обичайното “аз” или неутралния, невидим разказвач. Не по-малко смел е изборът на бъдеще време (по заглавието ще се ориентирате в кой разказ) вместо типичното за прозата минало. Дали “Коледа в сегашно време” написан в сегашно? Не. Литературните умения не прерастват в литературни хватки. Стилът на Йордан Славейков е естествен, текстът не издава текстурата си, не сочи към себе си и своята направа, а към онова, което разказва – човек мисли за мазките, когато гледа картина с ириси, не “pinturas negras”. Кошмарните видения във фабулите са по-скоро драматизирани, отколкото преразказани – театралният опит на Йордан Славейков си личи. Не е трудно да си представиш изреченията произнесени на глас, произнесени пред публика – синтаксисът служи на разказа, придвижва го нататък, не го препъва с маниерни стъпки. Нито пък спира, за да размаха пред очите ни лъскава метафора. Или движи действието, или внимателно нарежда сценографията – щампите на цветя по завесите на панелния апартамент, жълтеникавото слънце и локвите по пътя към селото на Васил, дупката от пирон над мивката в болницата, на мястото на огледалото.
Йордан Славейков, снимка: личен архив
Триизмерни сцени, които изскачат между страниците – и се затварят, за да продължиш. Единствените езикови препятствия са всъщност изрази, взети буквално от речника на героите – думи натюр от речника на Северозапада или от кухнята на театъра, понякога груби, понякога смешни, задължително цапнати в устата. Последните три думи от тази книга може да са малко неприлични, но не можеш да имаш разказ “Език” и да цензурираш героите си. А и Йордан Славейков не би искал. Защото това са разкази за свързването, за нуждата от другия – жив, умрял, талантлив или тъкмо напротив, патетичен, самоироничен, учител по български или циганин, в чиято уста думите се въргалят като топчета пръст, добър човек, лош човек, автор, читател, този тук и… онзи в потъналата Итака.
А тази връзка работи, ако можем да си кажем всичко.
Едва ли някой друг е в състояние и може по-дълбоко и по-силно да напише за „Празнично семейство…
Йордан Славейков е завършил театрална режисура в НАТФИЗ в последния клас на проф. Крикор Азарян, автор е на монодрамата “Виктория” (преведена на украински, сръбски, македонски, руски и английски език), съавтор на “Паякът”, а преди дни беше премиерата на документалната му пиеса „Ембриони“. Сред текстовете, които е режисирал, са “Оскар и розовата дама” и “Енигматични вариации” на Ерик-Еманюел Шмит както и “Стъклената менажерия” на Тенеси Уилямс . Освен на новия сборник с разкази “Празнично семейство”, издаден от ИК „Жанет 45“ е автор на романа “Последна стъпка” на същото издателство 2015 г. и преиздаден 2020 г.
За автограф в книжарница “Хеликон”, снимка: личен архив
За себе си споделя: “Пиша само за неща, които ме вълнуват лично, които са важни за мен, които не ми дават да спя, да се храня, които ме вдъхновяват или разболяват. И ако се случи, че читателите или зрителите ги намерят за вълнуващи, това е истинската добавена стойност към писането ми.”
Прочетете „Празнично семейство“, ще преживеете, може би, и личния си катарзис. ≈
Текст: Зелма Алмалех
Снимки: личен архив на Йордан Славейков
P.S на Зелма Алмалех: Това с посвещенията за нас със Стефан Джамбазов, след като той почина на 15 март 2021 след дълга битка със същия този рак, за който пише Йордан Славейков, започна от Силвия Чолева, която ни надписа преиздадената си поетична книга на 6 юни 2021 „На Стефан и Зелма с обич“. После всички автори продължиха така, без да им казвам. Прегръдката с любимия човек и след смъртта…