„Вдъхновява ме Стивън Кинг – ама, че майсторски пише той за „обикновения човек, попаднал в необикновена ситуация“, споделя режисьорът, драматург и писател
Йордан Славейков е режисьор, драматург и писател. Завършва режисура в НАТФИЗ в класа изтъкнатия театрален педагог проф. Киркор Азарян през 2006 г. Специализира актьорство в Москва в Международното лятно театрално училище през 2008 г.
„Последна стъпка“ е дебютният му роман. Година след издаването си му носи две награди – „Сребърен пегас“ за най-добър роман в категория проза от конкурса „Южна пролет“, Хасково, 2016, както и наградата „Дъбът на Пенчо“, връчвана от проф. Светлозар Игов. Романът е и сред номинираните за наградата на Литературен клуб „Перото“, НДК.
Автор е и сборник с разкази „Празнично семейство“, номиниран за наградата за проза на портал „Култура“. Книгите му се издават от ИК „Жанет45“
През 2013 г. постановката „Паякът“, на която е съавтор и сърежисьор, се играе на Бродуей и получава овации в нюйоркските медии, които сравняват пиесата с пиесите на Бекет.
Пиесата му „Виктория“ е преведена на няколко езика, получава номинации за наградите „Икар“ и „Аскеер“. За едноименния спектакъл той печели награда за режисура от международния фестивал „Solo Act“.
Най-новото му представление, „Прашка“, по текст на руския драматург Николай Коляда, предизвика огромен интерес. Всички билети за премиерата в началото на декември бяха изкупени предварително, следващата дата през януари също е разпродадена.
Води онлайн курсове по творческо и драматургично писане, посещавани от хора с различни професии от страната и чужбина.
– Какво те вдъхновява да създаваш текстове, които едновременно въздействат емоционално и поставят значими въпроси?
– Добри или лоши текстове създават копирайтърите. Аз пиша романи, разкази, пиеси, опитвам се да напиша сценарий.
Вдъхновява ме както живия живот, така и моята лична представа за него.
– Коя е най-голямата трудност, пред която се изправяш, докато пишеш нова пиеса?
– В самото начало е идеята, често тя се появява неочаквано, от никъде, прекъсва каквото там върша. Аз често не ѝ обръщам внимание, правя се, че я няма, че не я виждам/усещам.
Ако е достатъчно упорита, а това значи интересна, почвам да я обмислям. Голяма трудност е да облека идеята в думи, те да са действени, нe разказвателни, не описателни.
Още по-голяма трудност е да накарам персонажите да говорят убедително, да не звучат патетично, плакатно, да не са като извадени от някакъв клиширан калъп. С други думи – да повярвам самият аз, че тези хора са реални, възможно е да съществуват, не са само измислица.
– Какво те води в избора на темите, по които работиш – интуицията, актуалността или нещо друго?
– Учителят ми в Академията, проф. Крикор Азарян ми каза още в първите ни часове:
„Моето момче, приех те заради изключителната ни интуиция. Не я пренебрегвай“
– Как би определил своя подход към писането – имаш ли „философия на текста“, която следваш?
– Писането доста често е тежка, трудна, бавна работа, писането е като битката между Давид и Голиат, като не винаги е ясно кой съм и дали ще я спечеля тази битка.
– Твоите пиеси често комбинират лични истории и универсални теми – как постигаш този баланс?
– Моите пиеси не са автобиографични, в този смисъл в тях няма лични истории. Има ги личните истории на персонажите.
Мисля, че като драматург имам сетивата да уловя кога личната, частната история може да заговори на много хора, да стане глобална.
– „Паякът“ е сред малкото български постановки, излизали на Бродуей. Как се промени възприятието ти за собствения ти текст след този успех?
– „Паякът“ е единственият български театрален спектакъл, канен да вземе участие в най-големия в Северна Америка фестивал за независими театрални спектакли – „New York Fringe Festival“.
– Работиш активно с хора, които искат да пишат. Какво ти носи тази работа и какви качества търсиш у тях?
– Писането е потребност, оказа се, не само моя. През годините чувах от познати, че пиша добре, мислил съм не да преподавам, а да споделям знанията си.
Дълго време подминавах с усмивка тази идея. Но след първия ми контакт с хора, които искат да пишат, промених решението си. Беше в Пловдив. Получих покана от „Пловдив чете“ и направих среща-разговор на тема „Как и защо писателят лъже“. Така се започна.
– Вярваш ли, че преподаването и обменът с младите автори променят творческата ти перспектива?
– Категорично. Аз си сверявам часовника с тях. Не искам те с мен.
Младите хора, с които обменям опит и идеи, свързани с писането, са много точен лакмус. Те са много тук и сега. Тяхното тук и сега често е много различно от моето, и в този „сблъсък“ се срещаме, а не се разминаваме.
– Какво те привлече в текста на Николай Коляда, когато започна работа по „Прашка“?
– Бях напълно неподготвен за умението на драматурга Коляда да изгражда крайно маргинализирани персонажи, в които зрънцето светлина побеждава мрака – вътрешен и външен.
– Какво те впечатлява днес толкова силно, че го превръщаш в творчески материал?
– Много неща ме впечатляват, както в положителен, така и в отрицателен аспект.
Като режисьор, писател и драматург не искам да вярвам, че човекът може да трайно да се превърне в онлайн алтер егото си.
– Ако можеш да прекараш един ден в съвършен творчески процес, как би изглеждал той?
– Спане до лесно, бавно разсънване, силно еспресо и идея, която настоява да бъде разказана.
– Какъв съвет би дал на младия Йордан Славейков, ако можеше да се върнеш назад във времето?
– Често се връщам във времето, правя своеобразни ревизии на големи и още по-големи, на съвсем малки събития от живота си.
И мога да те уверя, че понякога миналото не е назад, а е напред във времето.
И затова не казвам нищо на по-младата си версия. Защото знам, че съм стигнал до тук, до настоящето си. И това е отлична новина.
– Как виждаш бъдещето на театъра в един все по-дигитален свят?
– Дигиталният свят не пречи на театъра, така както електронната книга не попречи на хартиената.
– Освен театъра, работиш и в областта на литературата. Какво те вълнува като писател – и можем ли скоро да очакваме нова книга?
– Имам щастието да бъда издаван на български език от ИК „Жанет 45“. Без каквото и да е преувеличение, те са моето литературно „Празнично семейство“. Те забелязаха потенциала в първия ми роман „Последна стъпка“. Те са до мен винаги, както когато издавам нова книга, така и в годините, в които не успявам да напиша нито ред.
От около две години и половина в България функционира първата по рода си литературна агенция- „Sofia Literary Agency“. Аз съм сред авторите, които Агенцията представлява. Благодарение на неуморния труд на Гергана Панчева, която е нашата литературна агентка, романът ми „Последна стъпка“ е с откупени права и ще бъде издаден на немски и испански езици.
Да, в момента работя върху новия си роман. Казва се „Археология на сърцето“. Бях скоро на литературен фестивал в Загреб, Хърватска. Там избрах заглавието.
– Имаш ли литературен или драматургичен автор, към когото винаги се връщаш за вдъхновение?
– Тенеси Уилямс и Антон Чехов са любимите ми драматурзи.
Вдъхновява ме Стивън Кинг – ама, че майсторски пише той за „обикновения човек, попаднал в необикновена ситуация“.
– Кой е спектакълът или текстът, който те е вдъхновил да се посветиш на театъра?
– Беше 1998 година, в театъра във Враца гледах гостуване на моноспектакъл на Мариус Куркински по текстове на Чехов „Дамата с кученцето“. До този момент не бях виждал нищо подобно в театъра. Казах си, че искам да се науча, да знам, да мога и аз така…
– Ако не се беше насочил към драматургията и режисурата, къде би търсил своето място в изкуството?
– Извън изкуството.
– Учител като Крикор Азарян със сигурност оставя дълбок отпечатък. Какво беше най-важното, което научи от него – не само за театъра, но и за живота?
– Без всяко преувеличение.
Професор Азарян е не само мой, а на много, много, много мои колеги, духовен баща.
Интервю на Нели ЖЕКОВА